Най-големият сайт за бойни спортове

       

"Боксьори" от Палми Ранчев

"Боксьори" от Палми Ранчев
Публикувано на: Януари 21, 2012 в 10:28 ч

Палми Ранчев е от София, беше много добър боксьор при юношите. Контузия го накара да спре да се бие, но не и с бокса. Беше треньор в Славия, по-късно в националния отбор. После се откъсна, беше собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. И това лутане и непрекъснато търсене на истината за смисъла на живота го доведе до поезията. Върхът на кариерата му. Признат у нас и в чужбина.

Всеки нормален българин ще си каже, е, тоя откри себе си. Палми побърза да ни опровергае. Преди един месец се върна се към старото си призвание – треньорството. Боксът удари джакпот. Дано само не загуби българската литература, казах си. И отново Палми се постара да ме успокои. Написа разказ, който ме върна в младостта ми. С един от героите съм бил войник в ЦСКА, другият ми е приятел. С невероятна воля за победа. Но прочетете какво е написал за тях Палми:
  

палми ранчев

На С. Георгиев и П. Тренев

Изпращаше минаващите покрай него хора с чувството, че има значително повече възможности от тях. Дори само защото мнозина му приличаха на детски играчки. Движеха се като навити, всеки в определена посока. Докато той крачеше свободно и без определена цел. Не обичаше да си поставя цели. Обикновено така наречените големи житейски цели са идиотски. Винаги става въпрос за пари или власт. Докато той нищо не иска. Само внимава да стъпва в средата на всяка плоча. Временно занимание за човек, който няма какво друго да прави. Колко са хората, които си го позволяват в тези тежки времена. Накрая тръгна към будката за вестници.

И тогава срещна погледа на дебелия циганин.

- Как е бокса? – попита той, колкото да обясни откъде го познава. – Още ли се занимаваш?

- Отдавна не ме интересува. А ти, боксьор ли си? И да си бил, едва ли тогава си тежал колкото сега. Доста си се закръглил.

- Аз бях от малките боксьори. Нали знаеш, има велики боксьори. Има големи и средни. Е, аз съм от малките.

- Като мене.

- Не, ти беше голям.

- Никога не съм бил истински добър. Не се заблуждавам. Правех по два-три хубави мача и в следващите като на шега се провалях.

- Като юноша беше направо страшилище.

- Кой ти обръща внимание на юношите.

- Ама и после доста те биваше.

Коко махна пренебрежително с ръка. Дебелият циганин – главата му беше голяма, с масивно чело и малко увиснали бузи – тръгна заедно с него към будката за вестници. Когато наближиха, Коко вече беше се отказал да прегледа заглавията от първите страници и голите мацки от лъскавите списания. Какво толкова ще им гледа? Накрая само се ядосваше, че вероятно беше прекалено смотан, след като всички изроди се уредиха. Станаха милионери, собственици на фабрики, на магазини, назначиха се като общински съветници, даже и като депутати, а той през по-голяма част от времето все работа търси.

Двамата отминаха будката за вестници и продължиха между паркираните от двете страни на улицата коли.

- Много обичам бокса – каза по едно време дебелият циганин. – Да знаеш, не изпускам състезание.

- Аз пък, признавам, не стъпвам на бокс. Аматьорският с тези четири по две минути и изправените ръкавици, с които не се удря силно, ми е скучен. А професионалният у нас е направо цирк с мутрите около ринга. Откакто смениха анцузите с костюмчета, пият уиски, пушат дебели пури, носят вечер слънчеви очила, се правят на много важни. И не искам да ги виждам.

- Такива са времената. Мутрите и ченгетата направиха солидни пари. И станаха бизнесмени и партийци.

- Ебати държавата, щом ги търпи.

Коко не беше сигурен какво е мнението на дебелия циганин по въпроса. Ама и не го интересуваше. Достатъчно му беше, че може спокойно да изрази недоволството си от ситуацията. Пък и да обясни – не само на него, а и на себе си – защо не стъпва на боксови състезания.

Продължаваха да вървят един до друг. И както изглежда, едва ли скоро щяха да се разделят. Вече можеше да се каже, че се разхождаха заедно.

- Какви мачове ставаха едно време – подметна дебелият циганин. – Ама и ти, страхотен ляв ъперкът имаше. Направо им чупеше ребрата на копелетата.

- Казах ти, за мене боксът е минало. Понякога ми се струва, че изобщо не искам да си спомням как някога съм се качвал на ринга.

- А как нокаутира Рашко, помниш ли?

- Нищо не помня! – възкликна Коко и вдигна ръка да го спре. Нека запази спомените по въпроса за себе си. – Никога никого не съм нокаутирал.

Вървяха по улицата, почти по средата, защото съвсем рядко минаваха коли. Минаха покрай три празни маси на тротоара, дебелият циганин ги посочи с късо движение на едрата си глава и попита:

- Искаш ли да седнем?

- Само ако аз черпя.

- Няма проблеми.

Поръча две кафета, попита го иска ли сметана и плати на сервитьорката. Дебелият циганин се усмихна, преди да отпие от кафето.

- Знаеш ли, сега се сещам за мача между Сенко и Пачо.

- Ей, ама на тебе наистина само бокс ти е в главата.

- Кажи-кажи, помниш ли го този бой?

- Когато играха в „Универсиада” ли?

- Точно. Няма как да не го помниш.

Младият мъж открая вдясно е Сенко

Дебелият циганин целият светна, разтопи се от кеф, че Коко толкова лесно си спомни за мач отпреди повече от тридесет години. И започна да изрежда подробности. Как дошъл час и половина преди началото. Обичал да се навърта около боксьорите. Всичко му било интересно. Иначе Сенко бил неговият любимец. Талант с такова чувство за дистанция и способност за концентрация оттогава не бил срещал. Преди мача за всички, не само за него, той бил фаворитът, защото Пачо Тренев бил три пъти по-мижав като боксьор.

- Дори четири – възкликна дебелият циганин. – Изобщо не можеше да става сравнение между двамата.

- Ама нали видя как свършиха – припомни му резултата Коко.

- Знаеш ли защо стана така?

- Пачо успя да наложи удобна за него игра. Постоянен натиск, високо темпо, блъскане и удряне, държане до края на третия рунд. Не го остави да покаже чувството си за дистанция.

– Ама питал ли си се защо се стигна до тази игра тяло в тяло? Дето беше изгодна само на Пачо.

- Беше борба на характери. Не винаги техниката решава изхода на мача. Волята понякога е по-важна.

- Не, друга е причината в случая. Нали ти казах, че дойдох час и половина преди началото на мачовете.

- Помня.

- Е, видях ги двамата да говорят най-приятелски. След известно време Сенко го удари по рамото, а Пачо поръча два коняка. Тогава, нали си спомняш, не се пиеше водка и уиски с лед, конякът беше на мода.

- Още не беше започнало глобалното затопляне – пошегува се Коко. – Сега заради парниковия ефект питиетата с лед станаха по-модерни.

- Двамата продължаваха да говорят, когато Пачо взе двата коняка от сервитьорката – продължи дебелият циганин, без да обръща внимание на шегата. – През цялото време бях почти до тях. Исках да им кажа, нали ще играете тази вечер. Какви са тези коняци? Но никой не ми обръщаше внимание. И нямаше да ми обърне, дори ако бях намерил смелост да се обадя. Двамата се чукнаха, отпиха, продължиха да разговарят. После си поръчаха по още една „плиска”. И така се качиха на ринга.

- Сега всичко ми става по-ясно.

- След коняците силите вече се бяха променили – продължи възбудено

дебелият циганин. – Пачо пак щеше да се бута, да влиза в размяна и да се държи, както щеше да играе и без коняците. Но Сенко, който в трезво състояние беше невероятен техник, от алкохола загуби фините си настройки. И се съгласи на груба и неудобна за него игра.

- Накрая вдигнаха ръката на Пачо. Негова си беше победата.

- Ама сега разбра ли защо?

- Важно е, че още го помним този мач.

- Как няма да го помним. Големи боксьори бяха двамата. Направо велики.

Отдавна не се е чувствал така. Макар и случайно срещна човек, с когото му беше истински добре. Толкова добре, че вероятно не беше чак толкова случайно. Имаше нужда от компанията на този симпатяга.

- Хареса ми теорията ти за боксьорите.

- И четирите типа са интересни.

- А ти как помниш след толкова години името на този, когото някога съм нокаутирал, според тебе.

- Ване, няма как да не го помня. Аз съм Рашо. Мога ли да забравя как ми заби левия ърперкът под десния прав. Направо ми извади червата. Колко време въздух не успях да си поема. Само се свивах. И се търкалях по ринга.

- Сигурен ли си?

- Как да не съм?

- Ама аз не се казвам Иван.

- Името може да бъркам. Но ъперкътът, кълна се, беше твоят.

- Е, щом така смяташ.

Нямаше желание да се разправя за евентуалния мач помежду им, за който не се сещаше. По-вероятно беше да го бърка с някой друг. Освен това отдавна си забрани да мисли за своите геройства на ринга. Лесно беше да отговори защо – до никъде не бяха го докарали. Нямаха значение за сегашния му живот. Не му помагаха, дори напротив, често му пречеха да се разбира с хората. Но сега беше съвсем друго. Изпитваше истинско удоволствие от разговора.

- Велики, големи, средни и малки боксьори – обади се Коко. – Добре го каза.

- Аз съм малък, а ти си по-голям, защото ме нокаутира.

- И аз съм малък. Харесва ми да съм малък боксьор.

Друго не каза. Но си мислеше, че беше приятно, когато някой най-неочаквано така подреди миналото, че вече знаеш къде се намира определено парче от живота ти, което означава, че и за другите парчета ще се намери подходящо място. Чувството беше съвсем друго. По-леко му беше на душата. Вярно, някога мечтаеше да стане „велик” боксьор. Дори не помисляше за „среден”. Накрая се оказа „малък”. Нямаше значение. Щом му беше толкова приятно да говори и да мълчи за нещо, в което едва сега беше сигурен.


Камен Петров, mmabg.com  

0 споделяния
FB Сподели

Свързани Статии

Боксовите ръкавици - кои да изберем?

Боксовите ръкавици - кои да изберем?
"Какви ръкавици да си взема?" е сред най-често задаваните въпроси от всеки, който навлиза в света на бокса.
Статии » октомври 30, 2017 (0)
цялата статия

Мохамед Али - последният боксьор срещу системата

Мохамед Али - последният боксьор срещу системата
Треперещи ръце, превита осанка и бистър поглед. Това са остатъците от боксовото страшилище Мохамед Али. Легендата ще се изправи днес от леглото с помощта на съпругата си Йоланда точно 70 години, след като се появява на бял свят с оригиналното си име Касиус Клей.
Статии » януари 17, 2012 (3)
цялата статия
Мнения в Facebook