Зареждане

Българската народна борба

Българската народна борба
Публикувано на: Юли 19, 2008 в 10:32 ч


Трите гайди игриво ручат, а тъпанът учестено думка и подканя борците да покажат юначеството си. Публиката, оживена от зрелището, ентусиазирано подсказва на “своите” си пехливани – любимци, къде и как да хванат, че да “навият” по-бързо и по-ефективно съперника си.

 

Думата “пехливан” има турски произход и означава “борец”. И независимо, че историята на народната българска борба през петвековното османско владичество по разбираеми причини е била тясно преплетена с турската, то тя – българската борба, е дълбоко самобитна и оригинална.

За това, че по нашите земи борбата е била “на почит и уважение” още от времето на траки, славяни и (пра) българи, има оскъдни сведения, най-често базирани на хроники и записки на отделни летописци от ония далечни времена. В “Исторически очерк за развитието на борбата в България” на учебника за ВИФ, издаден през 1977 год., се споменават имената на някои такива хронисти, като Момзен, Херодот, Йоан Антиохийски, Лйобо (?), Симеон Логотет, Йосиф Генезий, от които черпим все пак някаква информация по темата.В общи линии обаче, това са съвсем кратки, с по няколко думи свидетелства за някое събитие, при което се споменава за провеждането на състезателни игри и схватки по борба, без да става ясно на какъв принцип са се провеждали “срещите”, или пък как се е провеждало обучението на борците и какъв е бил техническият им “арсенал”.

 

Разбира се, “мелницата на времето” старателно продължава да дава своя принос по отношение на факта, че колкото по-ранни са събитията, толкова по-малко са и историческите свидетелства, които могат да бъдат намерени за изясняване на проблема. По тази причина, в следващите редове съм сглобил един “портрет” на народната българска борба основно по разкази на участници в такъв вид преборвания от последните 20-25 години, и откъслечни сведения по темата, упоменати в някои спомени и записки на автори от миналия век.

 

Първото на което трябва да обърнем внимание е, че българската народна борба, подобно на юмручните изкуства на Изтока, е имала спомагателна функция по отношение на бранните умения на българина, и никога не е била “автономно” бойно изкуство. В 18 и 19 в. актовете на защита и нападение в една кризисна ситуация основно са включвали употребата на хладно и огнестрелно оръжие, с присъщите за обстановката тактико-технически похвати, (твърде често, за да не кажа, основно, прилагани при засада), и на невъоръжената борба е била отделена друга роля. Нейното предназначение на пръв поглед се е състояло главно във формирането и развитието на психо-физически качества, но ако се вгледаме по-внимателно ще открием, че с провеждането на такива народни борби по време на традиционните за българина празници, особено по време на османското владичество, се е поддържал жив националният дух и се е запазвало националното самосъзнание.

 

Второто, заслужаващо внимание е, че като средство за физическа закалка и “поддържане  самочувствието на българина”, народната ни борба постоянно е търпяла външна промяна, запазвайки в същото време основните си черти – и по отношение на мястото на провеждане на схватките, и по отношение на облеклото, и по отношение на облеклото ...

 

Обикновено схватките се провеждали по време на празници – сборове, сватби и народни тържества, като в някои случаи народните борби са били част от “традиционната програма” на празника на съответното населено място и са били ежегодно устройвани. За легендарния Канатлъ Димо, известен и като Димо Терфелията е знайно, че е бил победител в някакви, вероятно популярни за времето си Къркапанарски борби. ( На негово име се провежда в наши дни турнирът “Крилат Димо”)

 

В по-нови времена народните борби започвали следобяд – дотогава борците пристигали от околните места и се “сглобявали” двойките. Схватките се провеждали на принципа на прякото елиминиране – т.е., който загуби – отпада. Обикновено се състезавали в три теглови категории, като съществувала и една допълнителна, и най-престижна – “баш”. Това била “открита”, нещо като абсолютна категория, т.е без всякакви ограничения на теглото на участниците, подобно на категорията “open” в състезанията по бойни изкуства.( В по-стари времена, по турско време, източниците до които съм имал възможност да се добера  не споменават никъде за каквото и да е теглово категоризиране и е много вероятно борбите да са се провеждали в една единствена категория – или по-точно би било да се каже, без теглови ограничения.)

 

За провеждане на борбите обикновено са били избирани равни и широки площи, най-често с “тревен килим”, които да осигуряват достатъчно място, както за свободното и безпрепятствено протичане на схватката, така и за подходящо “настаняване” на публиката и осигуряване да добра видимост. Юнашките свирни и песни, казаните с курбана, веселбата, глъчката и празничното настроение са съпътстващ елемент от “околния ландшафт”.

 

След като споменава, че “...Гайдите свирят на борба, и много човеци се натиснали на търкало, та гледат...”**, в ръкописа си “Видрица”, поп Минчо Кънчев – самият той участник в немалко схватки по борба в края на 19 в., представя и следната народна песен :

“...Телалин вика, телалин вика, телалин вика

Из Будина града, из Будина града, из Демиркапия,

Вика два дни, вика три дни, една ми неделя:

-  Цоню ша са бори, Цоню Пехливанин,

с ръце демирлии, с пръсти челиклии.

Никой са не наима с Цоня да са бори,

с Цоня да са бори, с Цоня Пехливанин.

Наело ми са й, наело момче аджамия,

момче аджамия на дванайсе годин с негова сгоденичка,

той ще да са бори, тя ще да го гледа.

Отговаря Цоню Пехливанин: - Ако ша са бориш,

първен да каулим: ако та надвия, ша ти отзема, ша ти отзема

младата сгоденица и ша ти отрежа ръцете от лахтете,

ръцете от лахтете, краката до коленете.

Че са се хванали да се борят Цоню Пехливанин и Коста копелчето,

борили са й малко и млого, малко й млого, три дни и три нощи.

Дето Цоню хване, бели меса къса,

дето Коста хване, рунтави кожи дере.

Борили са три дни и три нощи, в кръви отънали,

река кървава текнала, пак са един друг не разпускат.

Разсърди се момче аджамия, че издигна Цоня Пехливанин,

та го в земя удари – у земята потъна, потъна и издъхна.”**

Дали двуборството се е провеждало наистина толкова безкомпромисно по онова време, е въпрос на който не може да се отговори еднозначно. Поне в сведенията, които дава на две три места в спомените си, поп Минчо Кънчев не споменава за някакви сериозни увреждания, или за летален завършек на която и да е от схватките. Но в това, че за участие в борбите се изисквало голяма доза смелост и мъжество, няма две мниния!

 

Борците излизали в ежедневните си дрехи, като се събличали голи до кръста. Българската народна борба, както споменах и по-горе, независимо, че като стил по онова време взаимно е “обменяла опитност” с турската, то се е различавала в провеждането на срещите по това, че българите не се мажели със зехтин, т.е. това била “суха борба”. При преборванията според турския стил, пехливаните задължително се обливали със зехтин, което естествено затруднявало захватите и до известна степен променяло тактико-техническия “арсенал” на тъй наречената “мазна борба”. 

 

Правилата днес изключват удари, душене, усуквания и всякакъв вид въздействия върху ставите, както и похвати, които могат да доведат до травмиране или по-сериозни последствия. За хващане и хвърляне са разрешени зоните по цялото тяло, в стил, подобен на съвременната свободна борба. Разбира се, едно хвърляне с по-широка амплитуда директно върху земята също крие в себе си множество опасности за бореца, но в края на краищата, това е схватка на хора, решителни и храбри, които не се стъписват как да е от рискованите начинания. Продължителността на схватките в миналото не е била ограничавана, а по този “класически” начин се провеждат много преборвания и в наши дни. Всъщност, правилата се договарят предварително преди всеки “турнир” и варират и днес, взависимост от участниците и организаторите, по отношение на времетраене, тегло, начин на отсъждане на победата и т.н.

Задържането на плещите на единия борец опрени на земята, или пък отказването от борбата с “Евала!” ( възглас, означаващ похвала, признаване на нечие превъзходство) са били най-често използвани като знак за прекратяване на срещата и победа за единия от борците. В наши дни, участници в народни борби от преди 15-20 години ми разказваха, че понякога, след дълго преборване и явно “балансиране” в силите и техниката, се излъчвал победител и в специално “продължение” на схватката, чрез “първи успешен технически похват”. Имената на много “специални термини”  и технически прийоми от турско са останали в наследство от нашите славни прадеди – “алай” ( мястото за провеждане на борбите, всъщност означава войскова част, а също и тържествен парад на войските, много вероятно е обаче това да е преиначено от “алан” - площад ), “курткапан” ( една хватка, караща бореца да се чуства хванат наистина като във вълчи капан ), “баш” ( нещо значимо и ръководно, буквално значи глава ), “Драгиева хватка” ( вероятно произлиза от името на своя създател или на някой известен с тоя си похват български борец от миналото ),и още и още ...

 

Като отличие, в зависимост от “ранга” на борбите, се давали най-различни награди, твърде често материални – от пешкир ( кърпа за лице ), до “премии” от вакли кочове и  телета. По-важно обаче било, а и сега е признанието и почитта на “феновете”, които борецът си завоювал – нерядко към името му било “прикачано” и прозвището “Пехливан”. Наред с имената на известните наши народни герои, споменати в “Исторически очерк за развитието на борбата в България”, за който стана дума по-горе, успоредно със Страхил войвода, Дамян войвода, Кара Съби, Димитър Калъчлията, Чакър войвода, Кара Танас, Сава Бимбаши, Добри войвода, Кралю войвода, Велко войвода, чичото на Васил Левски – Видул Кънчев, Кара Колю, Злати Кокарчоолу, Желю войвода, Филип Тотю, Дончо Ватаха, Димитър Заралията и Стефан Караджа, се посочват и имената на Черньо Пехливан и Пехливан Кузю.*

 

Прочутите пехливани обикновено били добре приети в ония стари времена за работа като управители, надзиратели, пазачи, или пък в “органите на реда”, доколкото в онова смутно време е имало някакъв ред. Някои са ставали най-вероятно за определен период време и професионални пехливани. В своите записки и животоописание поп Минчо Кънчев дава сведения за някой си Добри, който “...като заякна, стана прочут борец, и то му беше работата.”** Като хора с буен и непокорен характер, съвсем определено мнозина са попълвали, или сами са ръководили групи на “харамии и ускоци” ( хайдути, бунтовници ), както е видно от имената, цитирани по-горе.

В заключение, независимо, че народната борба не е била самостойно бойно изкуство и по тая причина е била изучавана като “допълнителна дисциплина”,  подир стрелбата на нишан, сеченето с нож и т.н. в хайдушките чети и гимнастическите дружества след Освобождението, то тя, като средство за запазване на българския дух във времето е повлияла значително за поддържането и възраждането на самочувствието на нацията от ония славни дни, до ден днешен. И без значение, че старите народни пехливани не са основавали школи по източен образец, а са предавали свите познания и опитност инцидентно и неорганизирано, без значение, че навлезлите в края на 19 и началото на 20 в. “западни” спортно-състезателни борби поизместили “традицията”, независимо от всичко, или по-точно въпреки всичко, тя ще е жива, докато има българи!

 

С уважение : Красимир Василев

 

Специални благодарности към г-н Димо Христов, съдия по борба международна категория, многократен участник в схватки по народна борба.

Справочна литература:

  * Свободна и класическа борба – учебник за ВИФ, Р.Петров, Д.Добрев, Н.Берберов, О.Макавеев Изд. Медицина и физкултура, София 1977

** Видрица – спомени, записки, кореспонденция, поп Минчо Кънчев, Изд. Български писател, София 1983

Източник: BG Budo

0 споделяния
  Сподели
Мнения в Facebook

Последни новини

Оферта на деня

Горещи Новини

Видео

Най-четени статии днес