Теодора Кирилова преди последния гонг: Ще оставя част от себе си на ринга завинаги

Осемнадесет години. Толкова отнема да изградиш кариерата, която Теодора Кирилова изгради в кикбокса и муай тай. Световни и европейски титли, ринга на ONE Championship в Банкок, хиляди тренировъчни часове, жертвани нощи и изолация от семейството. И сега, в събота, 21 март в центъра "Тента" в София, всичко това ще намери своя достоен финал.

Разговаряхме с Теодора преди броени дни до галавечерта на EFA Championship, на която тя е и от главните организатори.

Ако трябва да посочим един момент, в който решението за оттегляне се е оформило, то е свързано с ONE Championship. Не с победа или загуба – а с реалността зад кулисите на най-голямата бойна организация в света.

„Покрай ONE започнах да се размислям – споделя Теодора. – Подготовката за втория мач ми отне година и половина. Адски тежки лагери, тренировки, бях посветена само на това. Всичко друго бях изолирала, всичко бях избутала настрана, дори пренебрегвах и Марио, и дъщеря ни Дария."

Когато срещата с насрочената ѝ опонентка „Супергърл" не се състоя - съперничката не влезе в уговорената категория – решението узряло само. Теодора сподели, дори че още тогава е планирала да се оттегли - след победа в този несъстоял се мач.

„Много по-лесно щеше да е, защото нямаше да има цялото това обявяване на бенефиса. Но нещата са такива, каквито са и са почти на финалната права."

За ONE говори с уважение, но и с трезва честност:

„Не е толкова розово, колкото изглежда отстрани. Организацията е на световно ниво - всеки един боец има човек, който се грижи за него през цялото време, цяла седмица предварително в хотела, купища ангажименти с снимания, изследвания. Неща, които тук не съм виждала. Но ние сме в малка държава. В големия спорт всичко е свързано с много пари, много реклама, много спонсори - и ние за съжаление сме още далеч."

Да спреш, докато можеш - по-трудното решение

Има два начина да приключиш кариерата си. Единият е когато вече не можеш. Другият: когато все още можеш, но избираш да не продължаваш. Теодора е избрала втория, и сама признава, че не е лесен.

„Ако кажа, че ми е лесно, ще излъжа всеки. Последните два месеца не спират да ми се насълзяват очите. Буквално ще оставя част от себе си на ринга завинаги. Никога повече няма да се кача като състезателка."

Но в следващото изречение идва ясната й логика - логиката на шампион:

„Предпочитам, докато още мога, колкото и трудно да е, да се откажа с достойнство, с усмивка и с чест. Да остана в спомена на хората такава, каквато съм в момента на върха на играта си."

Почти 18 години спортна кариера, казва тя, натежават.

„Свикнала съм да бъда максимално на ниво, да тренирам за мача, а не просто да тренирам. Нещата се натрупват."

Преди да стане световна и европейска шампионка, преди ONE, преди всичко – има период, за който малко хора знаят. Период, в който Теодора Кирилова побеждаваше всички пред себе си и пак не получава признание.

„За да вляза в националния отбор, ми отне две години. Играх на всички държавни първенства, на всички стилове, от категория 48 до 56 кг. Побеждавала съм всички титулярки тогава - и въпреки това не ме взимаха."

Казано по-директно: селекционерите виждаха победите ѝ, и пак затваряха вратата.

„Борила съм се през цялото време в кариерата си да докажа, че наистина съм спортист и боец, че искам да го правя заради спорта и заради себе си."

Тези две години не са травма в разказа ѝ - те са основата. Именно там се е оформил характерът, с който после е стигнала до Банкок - меката на муай тай.

Когато питаме за неща, за които съжалява, отговорът е категоричен:

„Не съжалявам за абсолютно нищо."

Но когато питаме специално за загубата в ONE, нюансът е интересен.

„Не съжалявам дори за първия мач в ONE, въпреки загубата. Много положителни неща научих и взех от него. Този мач за мен беше много-много поучителен в много аспекти."

Това е рядко срещана зрялост - да погледнеш загубата не като дефект в биографията, а като глава от нея.

„Загубите са тези, които ти помагат да преосмислиш нещата. По някой път трябва да загубиш, за да се случат нещата по друг начин. Гледам на нещата, че така е трябвало да стане. Никога не съм съжалявала за нищо, дали е положително или отрицателно. Всяко нещо се е случило с причина."

 

Спортът не е само битки и тренировки

Има нещо, което Теодора казва в разговора, което надхвърля кикбокса и бенефиса. То е по-дълбоко.

„Спортът ми е дал адски много неща – не само успехите, не само семейството. Страшно много запознанства, приятели, отношения, смисъл. Наистина, спортът ме е научил на всичко в живота."

И към следващото поколение – момчета и момичета, които тепърва влизат в залата - има само един съвет:

„Ако искат наистина да градят спортна кариера, трябва да са готови да дадат много от себе си. Да дадат, а не да мислят, че само трябва да получават. Това е основната разлика, която в момента не съм сигурна, че осъзнават."

Бенефисът не e само за нея

Интересното е, че макар вечерта да носи нейното име, Теодора мисли за всички на картата.

„Всеки един от българските бойци ще бъде изправен пред трудно изпитание. Всеки има доста труден съперник. Не съм сигурна, че всички победи ще са български."

 
Специални гости на вечерта ще бъдат Стоян и Мартин Копривленски, Теодор Христов, Владимир Вълев - Питбула, Никола Дипчиков, братята Румен и Росен Димитрови - имена, достатъчни да превърнат залата в събирателно място на целия български боен спорт.

А след галата? В понеделник - в залата с децата. Не за да се сбогува. А защото за Теодора Кирилова спортът никога не е бил само ринг. Той е бил живот. И животът продължава - само ролята се сменя.