Аве Цезаре, готовите да умрат те поздравяват

Аве Цезаре, готовите да умрат те поздравяват!
Ave Caesar, morituri te salutant!

Кои са били гладиаторите? Роби, пленници, аристократи, секс символи, машини за убиване или просто забавление за публиката.

Заети от ранните Етруски, гладиаторските борби, наричани още “munera” първоначално служели като вид жертвоприношение за духовете на мъртвите и нуждата да бъдат почетени с кръв.

За пръв път били представени в Рим през 264-та година преди Христа, когато синовете на Junius Brutus , почели баща си изправяйки един срещу друг 3 двойки гладиатори. По традиция, munera-та била задължите лен погребален обред,  за почит предимно на аристократи, при тяхната смърт, въпреки, че по това време игрите не били широко представени.

Избран през 65-та година преди Христа, Юлий Цезар, възпоменал мъртвия си (от вече 20 години) баща, сблъсквайки на арената 320 двойки гладиатори със сребърни брони.

Заради бунта на Спартак, сената силно ограничил допустимия брой гладиатори в Рим.

През 46-та година преди Христа, след победите си в Галия и Египет, Цезар организирал грандиозни игри на гроба на покойната си дъщеря Юлия, починала при раждане.

Тогава игрите включвали сценични изяви, бой със зверове и първата поява на жираф в тогавашна Европа.
 
Игрите били критикувани заради екстравагантността и броя на жертвите.

По времето на Републиката, munera-та е била финансирана предимно от семейството, което имало задължението да ги презентира. Все повече знак за аристократизъм, богатство и престиж, ритуала загубил религиозното си значение и станал открито политически.

За да ограничи тази сила, император Август, ограничил игрите до 2 пъти годишно с максимум от 60 двойки. Игрите били наблюдавани от самия император,  като постановление на собствената му сила.

Най-често гладиаторите били осъдени престъпници, военно-пленници или роби, купени за нуждите на гладиаторските битки от гладиаторски треньор наречен „lanista”.

Свободни мъже също доброволствали да станат гладиатори (auctoratii) , като в края на годините на Империята, те представлявали близо половината от гладиаторите в страната.

Най-често те били социални отцепници, освободени роби, разпуснати войници или бивши гладиатори, на които свободата им била подарена като възнаграждение за достойната им кариера и са решили да се завърнат за известен период от време. Записвали се срещу такса и се заклевали във вярност и пълно подчинение на техния lanista че ще бъдат „запалени,бичувани, бити или дори убити, ако така бъде заповядано”.

Въпреки хулите и общественото мнение, много римски граждани, дори благородници, понякога предпочитали кариерата на гладиатор, както и някои жени, наричани „Amazones”

За да отпразнува триумфалното си завръщане в Рим, Цезар спонсорирал гладиаторски битки, в които бивш сенатор се бил до смърт, редом с робите и военно пленниците.

Император Марк Аврелий Комод бил отявлен гладиатор.  Прехвален с победите си в хиляди битки той осакатявал опонентите си на арената, оставяйки ги без нос или уши, и убивал в битка екзотични животни докарани от далечна Индия и Африка.

Явява се в гладиаторска броня, за да приеме титлата на консул.

Това дело се сторило толкова ужасяващо на близкото му обкръжение, че били уплашени за живота си. Това довежда до поръчаното му убийство, дни преди да влезе в длъжност.

На заловените войници им било разрешено да се бият с личното си оръжие, ползвайки предпочитания си боен стил.

Самоанците били прототипа на римските професионални гладиатори, и именно тяхната екипировка, била пригодена за гладиаторските битки .

По времето на Август, Самоанците били съюзници на Рим, за това името на гладиаторския клас бил променен на “secutor” (преследвач).Стила, който Комод избрал.

 Secutor-ите се сражавали с далеч по-пъргавите “retiarius”, наричани още „рибари”, въоръжени с тризъбец и мрежа, с която хващали или спъвали опонентите си, предпазвани само от раменна броня “galerus”.

На арената властвали и тежко въоръжените „murmillo”, “thraex”-а въоръжен с ятаган и малък квадратен щит, „hoplomachus”-ите с наподобяваща на спартанската екипировка малък кръгъл щит и къс меч.

Най-атрактивни за публиката били „essedarius”-ите, които водили битките си от колесници, подобно на бритските келти.

“Equites”, които влизали в арената на кон, “sagittarius” използващи само лък и стрели, могъщия “dimachaerus” с меч във всяка ръка, и „клоунът” на арената „ andabata” чийто шлем му служел като превръзка на очите.

Те притежавали тъмното страхопочитание на древните римляни. Кръвта им се смятала за лек против импотентност, а ако косата на жена бъде разделена от копие на паднал гладиатор, то тя щяла да се радва на плодовит семеен живот.
 
Въпреки това, живота им, бил кратък и брутален, гладиаторите били почитани заради тяхната смелост, издръжливост и готовност да умрат. Залагайки живота си на арената, били научени на уважение към публиката, а тя им се отплаща с с вечна чест.
Изобразявали ги на мозайки, лампи и погребални монументи.

Но дори в победа си, те оставали „infamis”. Продължавали да бъдат изгнаниците на обществото и не били третирани по-различно от най-обикновени престъпници или хора практикуващи други срамни професии.