Животът и разсъжденията на един бездомен треньор по муай тай

Той цепеше кокосови орехи със своето мачете на входа на циментова къща на своята леля, когато ние пристигнахме. Той ме поздрави учтиво и се усмихна широко на моя приятел Франсис.
 

"Това е Дам," каза Франсис. "Той е най-добрият треньор, с когото съм работил."

Той ни покани да седнем на постелките, които бяха сложени на циментения под.
 

"Ето," той ни подаде една кана. "Пийнете си малко кокосово мляко."

Лелята на Дам излезе от едностайната си къща и клекна при нас.
 

"Какво искате за вечеря? Имаме риба," каза тя, търсейки по двора някакви подправки.

Тя беше гърбава жена, изкривена до края на живота си от дългата работа на оризовите полета. Неможейки да се изправи без болка, тя живее живота си близко до земята, редувайки седнало, клекнало и полуизправено положение.
 

"Дам остава тук понякога," каза Франсис. "Той ходи и в различни семейства и приятели в региона. Той е бездомен. Дам живееше в Банкок, докато не му се обадих и го извиках обратно в селото, където да стане треньор в нашата зала Гиатбундит."

Дам е работил като таксиметров шофьор на малък скутер в Банкок и държал лапи на децата в зала на свой приятел вечерно време. Когато Франсис му се обадил с предложението за работа, той събрал всичко от Банкок и се прибрал у дома.

Франсис започва тренировки при Дам в Бор. Брийча Джим в Банкок преди 10 години.
 

"Той е най-добрият треньор, с когото съм работил. Умее да говори добре. Ще ти поиска една бутилка 'Лао Као' и след това ще ти разкаже някои хубави истории, независимо дали ти се слуша или не."

 

"Какво е 'Лао Као'?" попитах аз.

 
"Оризово уиски, по-евтино е."

Това ми бе първата среща с Дам, но името му ми звучеше познато. Спомних си преди време за един разговор с Намкабуан, бивш шампион и настоящ собственик на зала в Бурирам. Той ми бе споменал за някой на име Дам, който бил най-добрият държач на лапи в Тайланд.
 

"Да," каза Франсис. "Става въпрос за него. Всек знае, че е добър треньор. Но и всеки знае, че е пияница. Известен е и с двете неща."

Отбихме се в къщата на лелята на Дам, на път за дома на Франсис, за да вземем малко раци за вечеря, но ми се прииска да науча повече за Дам. Той беше висок, по-голям от останалите хора в селото. Имаше някаква тъга, скрита някъде навътре в неговата дълбока душа. Той стоеше пред мен, най-добрият треньор, с когото моя приятел Франсис е работил, сега бездомен в своето село сред оризовите насаждения.
 

"Той е опасен," каза Франсис. "Дам е съсипан човек. Чувал съм истории за него още откакто дойдох в селото преди 10 години. Тренираме тук в селото, защото той беше изгонен от Гиатбундит. Ударил е състезател там, счупил му зъбите, защото боецът казал, че той не бива да критикува останалите, без да се вгледа първо в себе си."

Франсис го определя като продукт на своето обкръжение.
 

"Казват му, че е пияница и все пак му купиват 'Лао Као'."

Детството си той прекарва в двубои в Исаан, под ръководството на местен комарджия, който става и негов мениджър. Без треньор и без зала, Дам се научава да се бие, гледайки останалите момчета, правейки бой със сянка в задния си двор и играейки на чувал - торба за ориз, напълнена с каквото му попадне.
 

"Лукс е да удряш по чувал за ориз. Те се късат лесно, а и трудно се намират, защото са нужни на земеделците."

Той ми разказа за неговата бавна еволюция от боец към треньор, която започва още от началото на 20-те му години, когато той се премества в Банкок и започва да държи лапи на другите бойци, след като решава, че останалите треньори не обръщат достатъчно внимание на този аспект от тренировката.
 

"Исках да помогна," казва той. "А по-късно осъзнах, че ще съм по-добър като треньори, а не като боец. Животът обаче е труден. Тренирах топ бойци, които печелиха двубоите си, но едва успявах да свържа двата края.

Това е проблемът да си треньор в повечето зали: никога не ти плащат добре, никога не ти плащат на време, нямаш твърда заплата. Клубовете за тренировка обикновено имат силни и слаби периоди, което се отразява на надницата ти. Случва се и да не ти плащат. За сметка на това ти осигуряват подслон и храна. Не смееш да поискаш нещо повече."

Той изглеждаше тъжен, почти пречупен.
 

"Добре," казах аз. "Искам да ми разкажеш за нещото, което най-много съжаляваш."

Неговата ръка поотпусна захвата си, с който бе сграбчил един кокосов орех. Другата ръка, която държеше мачетето обаче продължи да стиска здраво.
 

"Нещото за което най-много съжалявам?"

Той направи кратка пауза, пое дълбоко дъх. От очите му избиха сълзи.
 

"Бях на 18. Трябваше да се бия два пъти за един ден. Сутринта се бих и спечелих по Канал 4 в Кон Каен. След това тръгнахме за другото събитие вечерта.

Противникът ми е бил шампион на Исаан. Чувствах се голям късметлия, че излизам срещу такъв съперник. Исках двубой за титлата, а и вече го бях побеждавал веднъж. Знаех, че при още една победа срещу него, ще получа двубой за титлата.

Всички си мислиха, че ще спечеля. Помня че залозите бяха две към едно в моя полза. Казваха за този двубой, че е направо мечта, защото опонента ми беше известен местен шампион, който имаше зад гърба си много комарджии, а аз бях неизвестен, но местните вече знаеха, че имам победа над него и си мислиха, че мога да го победя лесно отново. Дори семейството ми беше там и те заложиха парите си на мен."

Дам спря. Потърка очите си в опит да задържи напиращите сълзи. Леля му го сръчка да започне да и помага с вечерята. Дам я игнорира, беше потопен в своята история.
 

"Не искам да си спомням.

Бях готов да се изправя срещу шампиона. И тогава... дойдоха и ми казаха, че трябва да продам двубоя."

 

"Собственикът на моя клуб ми каза, че му трябват пари. 'Момчетата в клуба няма какво да ядат,' ми каза той. 'Трябва да продадеш този двубой, така че да можем да нахраним децата.' Залозите бяха в моя полза, така че който беше заложил срещу мен, можеше да направи много пари, ако не спечеля. Хората от моята зала заложиха тайно срещу мен, а след това ми казаха да загубя.

Тогава бях на 18, още едва дете. Всичко беше в моя полза. Но трябваше да го направя. Трябваше да продам двубоя. Когато собственикът на твоя клуб ти каже да направиш нещо, трябва да го направиш. Трябва. Той е собственик на залата, собственик е на твоя договор, собственик е и на теб самия. 'Децата имат нужда от храна, децата имат нужда от храна,' продължаваше да ми повтаря той. Това беше самата истина. Клубът ни беше беден, другите боксьори имаха нужда от храна. Исках да помогна.

Така че направих това, което поискаха от мен.

Дори не ми се плати за този двубой. Шефът каза, че имал нужда от моите пари за клуба му. Нямаше какво да му кажа."

Дам спря да говори, за да избърше сълзите от очите си.
 

"Алкохолиците живеят в миналото," каза Франсис. "А сега се чудят как да изкарат пари след живота си в муай тай."

Дам се опита да се овладее преди да продължи.
 

"Искаш ли да знаеш коя е най-лошата част от двубоите? Не е болката или аркадите по лицето или тренировките или каквото и да е друго. Най-лошата част от двубоите е унижението, когато загубиш, когато всеки е знаел, че е трябвало да спечелиш и когато ти самия си знаел, че си можел да спечелиш. Да излезеш от ринга и всички да те освиркват и да те наричат боклук. Глупак. Слабак.

Всички ми викаха, хвърляха по мен бутилки от бира след двубоя. А аз трябваше мълчаливо да го приема. Не можех да се защитя, не можех да им кажа, че не е моя вина и че така е трябвало да стане. Смеейството ми беше там и ме гледаше, а аз не можах да ги погледна в очите, докато напусках ринга. Всичките пари, които семейството ми и приятелите ми загубиха тогава... никога не бих могъл да ги изплатя.

Но така се продава двубой - трябва да се убедиш, че никой не може да разбере какво се е случило и че всичко е наистина. Пазих това в тайна в продължение на години от всички, които обичах. Бях толкова засрамен.

Това се случи преди 30 години, но все още си мисля за него често. Това ми бръкна много сериозно в главата. И в сърцето.

Виж ме сега, нямам какво да покажа. Бях добър боец, тренирах топ бойци, помагах на останалите да станат шампиони и никога не съм получавал възможност за нещо по-голямо. Сега щях да съм различен човек, ако не бях продал онзи двубой.

Да бъдеш треньор е трудно. Да бъдеш баща също. Хората те използват и след това те захвърлят. Светът е суров. Сега имам малък син. Още няма и годинка. Не искам да минава през това, през което минах и аз. Никога не бих му позволил да стане муай тай състезател."

Франсис беше първият, който наруши тишината, след като тръгнахме да излизаме от селото с колата.
 

"Знаеш ли за синът му? Той е още бебе, но ще стане боец, независимо от това какво иска Дам. Той е роден в този живот. Дам не е успял да се измъкне от него, синът му също няма да успее."