Най-големият сайт за бойни спортове

       

Murph Challenge Пловдив - там където другите не могат

Murph Challenge Пловдив - там където другите не могат
Публикувано на: Юни 22, 2016 в 08:46 ч
Автор: Михаил „NO-MAD“ Кунчев
Всички, които някога са се занимавали с бойни изкуства, вероятно поне по веднъж в живота си са се смели от сърце на онази картинка с плачещата жена, която казва: „Той може да помпа тежести, но не може да се бие...“. И този смях често върви с милия спомен за интересните мигове, в които някой културист се появява в залата с лош поглед, за да си докаже, че е хищник и завършва завързан на възел или смазан от бой от шейстеткилограмов бледен юноша с физиономия на жертва.
 
Има едно негласно, но сериозно разделение между света на бодибилдърите и този на „бойците“, който общо взето се обяснява с една друга картинка, циркулираща из фейсбук, която гласи: „Има хора, които тренират, за да изглеждат добре и такива, които тренират, за да се бият“.
 
Има обаче и едни други, които измерват силата си не в това колко метални кръгчета могат да добавят на лоста си, а колко километра могат да пренесат ранения си другар под неприятелски огън. Онези, чиито жилетки не са пълни с пясък, а с бронирани плочи и в чиито горди емблеми не присъстват нито дъмпели, нито напомпани батки или кимона, а най-често черепи, защото това са хората, които тренират, за да срещнат смъртта очи в очи и да се засмеят в лицето й, независимо как ще завърши денят им. Както се казва в една картичка на Българската армия от Първата световна война: „Ще се завърнем или с железни, или с дървени кръстове“.
 

 
Последната седмица прекарах в компанията на Тодор Станков - ветеран от Ирак, снайперист от специалните части и един от тези, за които много хора, участвали в атентата срещу нашите в Кербала, говорят като за герой. В днешни дни работи като контрактор-охранител на специални американски части в Афганистан. Да – и аз точно това си помислих – колко корав трябва да си, за да си охрана на специалните части на САЩ.
 
Но както Тодор казва в предстоящия документален филм, който снимам за него: „Моят успех не се измерва в това колко хора мога да убия, а колко мога да спася“. На бойното поле обаче просто няма как да опазиш всичките си бойни другари и въпреки бързата намеса на снайпериста, която спасява може би десетки животи, петима от българските войници загиват по време на онзи атентат срещу нашите в Ирак, а межу тях и двама от най-близките приятели на Тодор. В тяхна памет от три години насам се организира тактическото кросфит предизвикателство The Murph challenge Bulgaria.
 
1 миля тичане. 100 набирания. 200 лицеви опори. 300 клека. И пак 1 миля тичане. Плюс 10-килограмова бронежилетка и 38 градуса на сянка. Това очакваше хардкор участниците на провелия се трети Murph challenge в събота в Пловдив. В раздела с тренировки, може да прочете повече за комплекса "Мърф".
 
Видях хора да припадат, да се свестяват и да продължават изпитанието, за да почетат паметта на загиналите. Новият ми приятел Тони, част от групата на Тодор, диша тежко под изгарящите лъчи на безмилостното пловдивско слънце. Видимо е минал четирсетте, а наколенките и ластиците по крайниците му показват, че неведнъж и два пъти е правил експерименти с издръжливостта си.
 

 
„Толкова ли ще е за днес?“ – питам го. Вече е изпълнил половината от изпитанието в почти пълно бойно снаряжение, а аз замално не припадам само от жегата и леките притичвания за намиране на по-добра позиция за снимане между лостовете.
 
Той ме поглежда и с възможно най-ежедневния си тон ми отвръща:
 
„Аа, не. По-скоро ще умра, отколкото да се предам.“
 
Обикновено тия сентенции ги приемам с усмивка – „Ако не беше боксът, щях да съм в затвора или мъртъв“, „Жиу-житсуто спаси живота ми“ или „Каквото не те убива, те прави по-силен“, но този човек продължи на чиста воля, инат и гордост да издевателства над тялото си до момент, в който се зачудих дали няма да му потрябва медицинска помощ. А линейка видимо липсваше. В последствие разбрах, че просто всички ветерани на място бяха и квалифицирани парамедици и на няколко пъти дори упражниха уменията си с бързина, с която ми се прииска рязко да се присъединят към екипите на Спешна помощ, но едва ли...
 

 
Помислих си как едва ли някога бих се подложил на подобно изпитание и веднага ме хвана срам, когато пред мен момче с видими признаци на церебрална парализа, направи по няколко набирания, лицеви и клека, за да даде своя принос да не бъдат забравени героите от Ирак.
 
В последствие се оказа, че освен „хардкор“ групите на военните ветерани и полицейските спецчасти има и няколко от съвсем средностатистически граждани, които направиха това, което силите им позволиха и се оттеглиха с усмивка.
 
„Много съм щастлив.“ – казва ми Тодор, докато от лицето му се стичат няколко литра вода – „Няма значение кой за какво време е направил изпитанието. Моята награда е, че тук има момчета и момичета, които даже не са били родени през 2003-та. (когато е атентатът в Кербала – бел. авт.)“
 
Не видях някой да напуска Murph challenge без усмивка. Никой не се разсърди на безскрупулно стриктните съдии (персонални за всеки един участник), нямаше обидени, ядосани, разочаровани... Чак да се чудиш какво състезание е това. Ами такова. Състезание със себе си – не с другите.
 
Едно от ония, на които разбираш от какво тесто си замесен. А всички тези, които снимах, бяха замесени от тестото, за което онзи с мустаците казваше: „Какви е деца раждала, ражда и ще ражда Българска майка юнашка...“
 

 
P.S. Името на състезанието идва от това на лейтенант Майк Мърфи – медикът в групата на Маркъс Лутрел, станала световноизвестна след филма „Последният оцелял“. Това е бил любимият му кръг упражнения и след смъртта му неговите приятели-тюлени започват да организират състезания в памет на Мърфи. Затова и “Murph challange”.
 
Повече около историята на Тодор ще можете да научите в новия ми филм „The brother’s keeper“, първи епизод от документалната ми поредица THE NO-MAD CHRONICLES, която ще стартира това лято. Специално за този епизод ще има и версия на български, тъй като най-вече ние, българите, заслужаваме да си припомним, че в нас все още тече кръвта на ония дето не щат ярем.
 
Михаил „NO-MAD“ Кунчев
 
Мнения в Facebook